Усвояване на пространството II

Емил Христов

Изкачвайки шейсетте стъпала на Casa Nostalgia,
се счупи. Където падна дланта ти,
започвам: намеренията лъжат -
хиляди пъти ми каза, че любовта не е
додето зайде, да се случим. Настръхвах

да ти вярвам, сега събирам парчета
от теб и ги редя в пантеона на отчаянието,
във който само сме били възможни.
Упражнение по остаряване е всеки прешлен,
търкулнат по стълбището. Бедрата,

тежкият ти задник са мнима автономия,
която кръстът не ще допусне своеволно.
Сънувал съм те като гвоздей - глава и тяло...
Глава и тяло довършват съвършената цялост
на желанието, лишено от име.

Така по чувствам вдовството. Влизаш
в съня самоуверено, за да обявиш наследството си.
Аз, твоят единствен наследник, съм къщата,
на която зазида вратите. Ето наследството:
глава и тяло, глава и тяло, прешлени. Ребра и прешлени,

ребра... Припознавайки частите,
ще иззидам нов дом, ще го населя със духове.
Шейсет стъпала до вратата раззината,
там пада дланта ти. Намеренията лъжат -
любовта не е къща да се вдигне до мръкване...

Да си търкулиш главата по стълбите,
да си строшиш ребрата във плочника,
но да останеш цял като гвоздей
в дланта, е желанието, което опита
да именуваш, за да бъдеш
                                                 истински.