Емил Христов

поезия

Литературен клуб | арт група „Устата“ | страницата на автора

 

Довечера ще ти пръсна мозъка

 

Емил Христов

 

 

Things get damaged,
things get broken…

 

          I.

 

          Има една снимка на Феликс Гонзалес Торес в МоМа в Ню Йорк, която първо видях в едно списание, сега стоя и гледам в галерията. Празно двойно легло, в което доскоро двама са спали, чаршафите и възглавниците все още пазят очертанията на телата им, бележка в брошурата учтиво разяснява смисъла на творбата - любовникът на автора е умрял от СПИН и така той изразява мъката си.
          В седем трябва да мина и да те взема от университета, ще пушим на някоя пейка на Уошингтън скуеър и ще се приберем. Аз ще си стегна куфара и ще се измъкна, докато си в банята, ще се върна в Атлантик сити или ще отида другаде, някъде на юг, където няма зима, без значение, само да разбереш, че така не може.

 

 

          II.

 

          Разхождам се и снимам по Кристофър стрийт, улицата, на която те видях за първи път. Обикновено по двойки, рядко сами, те всички ми се усмихват и отзивчиво позират за снимка. Снимам ги, за да запаметя тяхното щастие, сякаш това може да удължи моето. Искам да запазя всичко в главата си, всяко магазинче, галерия, пицария, да наизустя всяка крачка до апартамента ти и всяка подробност от лицето на портиера, който все още си мисли, че го разбирам, когато ми говори на сръбски, и това ме кара да се чувствам още по-неудобно и по-нежелан, но днес е последният ни ден заедно, Боби.
          Довечера ще ти пръсна мозъка и ще си тръгна, или само ще си тръгна, защото не ми стиска да ти пръсна мозъка. Намерих пистолет в гардероба ти, не знам откога го имаш, откъде си го взел и защо. Чудя се дали си мислиш същото, да ме гръмнеш докато спя, понеже не можеш просто да ме изгониш, да ме изхвърлиш на улицата така, както нищо си нямам, освен куфар дрехи и един часовник, дето ми подари.
          Все ще се намери някой да ме прибере, при това без да се налага да му върша домакинската работа, ами само заради секса, както беше в началото.

 

 

          III.

 

          Тази нощ Робърт се счупи. Виждам парчета от него, разпилени навсякъде из всекидневната, банята, кухнята. Торсът му е килнат на дивана срещу телевизора, където вчера ядохме, говорихме и се чукахме, косматите му крака са проснати до саксиите в ъгъла, има черва и вътрешни органи в мивката, там вероятно е хуят му; ръце до китките на плота до фурната, китките му са някъде другаде, и още нещо във ваната.
          Снощи пихме навън, после се прибрахме през Уошингтън Скуеър. Вкъщи доядохме някакви остатъци, които намерих в хладилника, направих мартини, слушахме музика и пушихме по цигара на терасата.
          Свалих му ризата, целувах гърдите и корема му, врата, раменете, съблякох го бавно целия, без той да ме докосва въобще, дълго му лапах пишката, но така доникъде не стигнахме, той легна на дивана, а аз си играх със задника му, снимахме се и се смяхме. После най-накрая ме чука - дълго и самоотвержено, както само зрял мъж може, и заспахме на светната лампа, на пусната музика.
          Наблюдавах го, докато спи - тялото му, съвършено отпуснато върху дивана, само гърдите му леко се повдигат при всяко вдишване и клепачите му леко трепкат. Дрехите ни са разхвърляни из цялата стая.
          Първо му прерязах гръкляна, ножът влезе плавно, викове и писъци нямаше, от артериите шуртя кръв и се свърши неговата. Разчлених го набързо, с каквото намерих в шкафа с кухненските прибори - ножове за хляб и месо, някакви ножици-клеши с неясно предназначение, малко метално сатърче, в което можех да видя отражението си.

 

 

          IV.

 

          Вчера на една пейка на Уошингтън скуеър, докато те чаках да свършиш работа, срещнах една твоя колежка, професор по американска литература, на която така и не успях да науча името. Говорихме и пушихме, зададох и куп глупави въпроси за Капоти, защото тя пишела книга за него, после я снимах до арката и ми обеща да сложи снимката на корицата, ако излезе хубаво. Почувствах я близка и се разговорихме за теб и как не издържам вече. Как си представям, че натискам главата ти във ваната, докато ти свърши въздуха и нагълташ вода, докато умреш в пяната и собствената си мръсотия, докато спреш да мърдаш. Тя се смя на акцента ми и се върна за лекция.

 

 

          V.

 

          От седмици си мъртъв, лежиш погребан под магистралата, чийто номер така и не научих. Умря в мига, в който погледът ми срещна твоя, на една маса за крапс насред най-гнилото място на света. Видях как се стапяш - по бързо от парите ти - как попиваш в мокета и плъзваш по етажите, изчезваш в бетона и остава единствено гласът ти да дрънчи от ротативките. Само една дума беше достатъчна, да те събера, както се събира живак, да се втвърдиш и да ме разпориш, наново да се втечниш и да се излееш в мен до последната капка. И понеже съм мъртъв от мига, в който те срещнах, погребан под една магистрала без номер и водеща никъде, и ти си мъртъв, защото съм твоя капсула.

 

 

          VI.

 

          Погледът му, докато говори за литература, е забит в металната писалка, която върти измежду пръстите си, сигурно гледа отражението си и това му помага да звучи самоуверено. Довечера, като се приберем, искам да го снимам гол в кухнята, как приготвя нещо - китайско или салата, грамаден и надървен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. декември 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]