Усвояване на пространството I

Емил Христов

Сънят ми за двама ни, тате:
Понеже някой трябваше да изкопае
и тези гробове, десетина мъже от рода
се събраха. Те и други мъже, ми беше казал,
цял живот в кал са ровили,
да си търсят щастието. Тъй и сега,

но за ничие щастие. Лесно разбрах
кои са от нашите - по разпръснатото
слънчогледово семе навсякъде.
Така са си пилели и времето
всякога, така са си пилели и ума,
и костите, да им събира реколтата

друг. Тази наша земя е, татко, индианско
гробище със заровени много истории.
Тук в синовете се наливат бащите
и няма завършеци. Тук с бащите
се погребват конете и майките,
палят се ярки огньове, които телата

подклаждат. Задето се убих, тате, и тебе
погребват. Това е наследственост.
Тази обратна генетика, туй обратно живеене
ни текат във вените. Както са ни сложили
успоредни в гробовете, сме като женени -
споделената смърт е cama de matrimonio,

съвършено брачно ложе, в което
съм всеотдайна съпруга, властен съпруг,
си всеотдайна съпруга, властен съпруг,
сме съпруги, съпрузи, съпруги, съпрузи
всеотдайни и властни. Затова не се свършват
историите, когато погребват, тъй се посяват  и с т о р и и.