Емил Христов

поезия

Литературен клуб | арт група „Устата“ | страницата на автора

 

Усвояване на пространството I

 

Емил Христов

 

 

Сънят ми за двама ни, тате:
Понеже някой трябваше да изкопае
и тези гробове, десетина мъже от рода
се събраха. Те и други мъже, ми беше казал,
цял живот в кал са ровили,
да си търсят щастието. Тъй и сега,

 

но за ничие щастие. Лесно разбрах
кои са от нашите - по разпръснатото
слънчогледово семе навсякъде.
Така са си пилели и времето
всякога, така са си пилели и ума,
и костите, да им събира реколтата

 

друг. Тази наша земя е, татко, индианско
гробище със заровени много истории.
Тук в синовете се наливат бащите
и няма завършеци. Тук с бащите
се погребват конете и майките,
палят се ярки огньове, които телата

 

подклаждат. Задето се убих, тате, и тебе
погребват. Това е наследственост.
Тази обратна генетика, туй обратно живеене
ни текат във вените. Както са ни сложили
успоредни в гробовете, сме като женени -
споделената смърт е cama de matrimonio,

 

съвършено брачно ложе, в което
съм всеотдайна съпруга, властен съпруг,
си всеотдайна съпруга, властен съпруг,
сме съпруги, съпрузи, съпруги, съпрузи
всеотдайни и властни. Затова не се свършват
историите, когато погребват, тъй се посяват и с т о р и и.

 

 

Електронна публикация на 21. февруари 2006 г.
г1998-2015 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]